K3 Ultra 53 km или приключение по родопски

К3 Ултра е състезание в Източните Родопи със старт и финал в китното градче Златоград. Дистанциите са 3: 23 км, 53 км и 85 км. Общо взето, дава шанс на хора с всякакъв планински опит да си изберат дистанция и да финишират с усмивка. Рядко виждам състезание с толкова техничен терен, на което практически няма отказали се и подозирам, че част от причината са уникалните медали за финал: красиво изработени от дърво с прикрепен минерал (моето е пирит + галенит) и гравирано името на всеки участник. Страхотна изработка. Това е най-красивият медал, който съм виждала на наше състезание. Тениските също се оказаха от хубава материя и смятам да си я нося – отново нещо нетипично за наше състезание, където обикновено тениските са XXL дори, когато поръчаш XS и ги ползвам за пижама. 😀 

Ние с Кольо се записахме на 53 км (2455 м D+) след като Благой (приятел бегач, който бяга на 85 км) ни предложи 2 места с 50% отстъпка, а и без това нямахме планове за края на септември. Да не говорим, че снимките, които качваха от трасето бяха жестоки. И така, в петък на 27 септември аз, Кольо, Атанас (който не бяга, но отиде в мисия за издирване на ранни есенни минзухари) и Митко Митков (кмета на Годеч 😀 ) потеглихме от София към Златоград. С наближаването на града още през колата се виждаше как терена се променя и става все по-разнообразен и красив – интересни скални формации имаше досами пътя, а на места овце и крави пресичаха шосето без капка притеснение. Кольо се доказа като навигация като за малко не ни забута в Първомай, но се усетихме навреме и след 10-15-минутен кръг през едни гробища и циганска махала, се върнахме обратно на магистралата. Там вече ни се пишкаше та две не виждахме и аз попаднах на единствената Дискриминационна Тоалетна в бензиностанция, където женската тоалетна е 50ст., а мъжката – безплатна. Никой не ми каза нищо, обаче, поради което набързо се мушнах в мъжката, очаквайки всеки момент да чуя: “Ей хафтее, дай питдисет стинки ва”. 😀 Не се стигна до там, обаче.  

Доволна съм от стартовите пакети и техническата конференция, макар че пропуснахме пататник партито (по-яко от паста парти 😀 ) и след като събрахме една тумба бегачи, отидохме да заредим хубаво за утрешния ден. //Да бях пила една бира като Денчето, сигурно нямаше да имам проблеми после. 😀 

Ето ни на старта (ние с Кольо не се виждаме)

Започнахме по асфалт и тамън си мислех: “Хм, това не може да трае дълго”, и започна въз стръмничко изкачване в гора. С Кольо се движехме след първите трима мъже, което обикновено е грешка. Всъщност не знам защо Кольо реши да бяга с мен, но в последствие бях доста щастлива от този факт (#БезКольоНямаСлизане). Първите 6.6 км с 400 м D+ минаха супер бързо – за около 45 мин. На пункта имаше какво ли не, но аз още не бях гладна и само пих малко кола. Вече се усещаше, че жегата ще е стабилна по-късно през деня. Малко след мен се появиха Деси и едно непознато за мен момиче, което в последствие стана второ в класирането. 

С бодра крачка подтичвам по баира

Няколко километра по-късно започнах да усещам нещо неприятно – бях започнала да се протривам. При мен това се случва, когато бягам по-дълги разстояния, а е горещо и се потя. За разлика от Кольо, аз си се потя стабилно. Може би е полезно (египтяните ли си падаха по потенето?), но в случая можеше да ми изиграе лоша шега. Много малко неща са по-неприятни от протрити и кървящи бедра. Нарочно не слагам снимка, че след 8 часа и 9 мин общо, не е за показване. Пишейки това разказче, седя с разкрачени крака, намазани с Бочко. Както и да е. На около 13-15 км Деси ни настигна и отмина (браво бе, Деси!), а ние продължихме да бягаме към пункта на 20.4 км (Печинско). Започнаха да изскачат красиви билни гледки на огрени от слънцето хълмчета.

Хубаво е да се огледаш настрани 🙂
Ей, че хубаво!

На втория пункт усещах лека умора, което отдавам на неразположението с протритите крака и малкия обем това лято. Малко клин с кола, обаче, поправи положението. Клин – това е оризова баничка, адски вкусна. 

Засега трасето се движеше предимно нагоре – нещо, което като цяло обичам. Обикновено по баира се чувствам силна, а после си почивам, бягайки надолу (нещо, което определено не се случи днес 😀 ). Кротко и без да се напъвам (БДСН) се движех трета. Специално си погледнах часовника на 26.5 км (до тук, около 1300 м D+), което е средата на трасето и с голяма изненада видях 3 часа и 11 мин. Започнах много да се надъхвам. “Абе Стело, как можа почти 27 км с тая D+ да изпраскаш за малко над 3 часа, животно, машина, жулистанка, айде газ газ” и точно както смятах, че това е темпо за около 6 часа и 30 мин +/- 20 мин предвид жегата нататък…. стигнахме до спускането след 28 км. 😀  

Teзи сладки родопски махалички в нищото са просто уникална гледка.

За моите 4-5 активни бегачни години не бях виждала такова спускане. 😀 2 км ми отнеха около 45 мин. В 1 от тях сме слезли 405 м D+. Изключително стръмно, по рохка, подвижна пръст, редуваща се с камъни и дървета. Може би това не е често срещано за планински бегач, но имам фобия от подвижни елементи на слизане. Буквално събужда детски страх у мен. Същото чувство изпитвам, когато куче ръмжи и скача срещу мен. Накратко, в тези 2 км имаше много викове, псуване, “Кольо, помощ!” и практически ги прекарах по дупе. 😀 Това дупе сега също има крем Бочко. Пренесох малко Родопи директно с гащите. 😀 На едно местенце сграбчих дърво за подкрепа, а то взе, че падна върху мен като някак успя през раница с бая неща да ми рани гърба (имам 2 рани там, те не са с Бочко в момента) и глезена. Общо взето, слязох като след 3 седмици в Амазонските джунгли. Сладко момиче на пункта долу ми каза, че изглеждам свежа, при което ми идеше да се разхиля много и всъщност тези 2 думички ме спряха от отказване. 🙂 Благодаря ти, готина доброволке! <3 На спускането срещнахме Митко, който заяви, че ако се откажа, плащам бензина, което изведнъж ми вля неподозирана енергия! 
С Кольо тръгнахме нататък като след 300 м бягане, катеренето се поднови. Цялостно дистанцията е такава – всичко е качване и от време на време има безумно стръмни спускания, по които аз не мога да бягам. На този етап бях 4та (и останах такава) като по-късно Денка каза “Ами ти там не се движеше”. 

Едно от леките спускания, които ставаха за бягане.

Все още бях разстърсена от сблъсъка с по-сериозните ми бегачни страхове и настроението ми беше малко спихнало, когато от една къща се появиха баба и дядо, които ни почерпиха с домашни айрян и мекици. Стоплиха ми сърцето, изключително мили хора! Така ни се радваха, че леко ми се насълзиха очите и със свито сърце в опит да не се разплача тръгнах надолу с мекичка в ръка без да мога да преглътна. Тази двойка живееше там в нищото, в пълна изолация без ток, а изглеждаха абсолютно щастливи и в хармония с всичко. 🙂

Трябва да призная, че следващите 700 м D+ ми дойдоха тежко. Липсата на адекватна подготовка заедно с острата жега и психическото изтощение от спускането ме заслабиха и качвах безумно бавно. Точно, когато отново започнах съвсем да падам духом, се озовахме при ферма с картофи, където двама души бяха пуснали маркуч, за да можем да се напръскаме. Така се освежих, че сякаш бях друг човек. Едно е да те пече жарко слънце, съвсем друго е да се полееш със студена вода! 

Малко по-нататък 5-6 минути се чудихме за маркировката – единственото ни по-сериозно чудене – въпреки, че от маркировката според мен има какво да се желае, ние се справихме доста добре и не се губихме никъде. Знам, че като цяло доста народ се е губил. 

Гледка от трасето

Следващият пункт “Аламовци” беше най-дивият и шумен от всички. Страхотни бяха! На този етап: 42 км (6 часа и 13 мин), дори не знам каква D+ вече, бях ожулена навсякъде, с болящ от падналия клон гръб, наранен глезен, навехната китка (не знам къде точно), адски протрити бедра, много прегряла и въпреки това тези хора ми вдигнаха настроението на шест, снимахме се с тях, много, много мили и забавни. Дори не ми мина през акъла за отказване, въпреки че бяхме на шосе, оставаха едва 11.4 км. Аз вече почти усещах финалната бира (която се оказа мента) и супер свежо хукнахме с чувство за победа към финала! 

…но ни чакаше едно бая стабилно изкачване. Вече бях сигурна, че качването е практически приключило, но последните няколко баира изобщо не са за подценяване. Пълзях едвам едвам. Малко преди края на най-стръмното изкачване липсата на соли в комбинация с многото изпита вода си казаха думата и двете ми бедра се крампираха стабилно – нещо, което ми се случва за пръв път на състезание. 
#КрампиранетоЕНовотоСтомашниПроблеми 😀 

Едвам издрапах догоре. Следваше дълго билно полу-бягане, полу-ходене преди краткото спускане към финала. По пътя надолу засякохме бегачи от 23 км дистанция, които не си даваха зор и изглеждаха много доволни от това, че са там. Едно момиче си беше вързало туристически обувки за бая солидна раница и бягаше с платненки. Така и не си разменихме имената. 🙂 

След още малко напън с Кольо финиширахме за ръчичка (това лято за 3ти път :)) и си взехме невероятно красивите медали. 

От една страна съм щастлива, че завършихме това приключение живи и здрави, от друга ми се иска да бях по-подготвена физически, за да му се насладя по-пълноценно. Нооо… всички съмнения се разсеяха вечерта на чашка мента с приятели, които накрая са истинската причина да бягаме и да участваме в такива състезания. 🙂 

На следващия ден участвахме в засаждането на дръвчета в Златоград от шампионите на състезанието и посетихме тракийското светилище Харман Кая, както и Вкаменената гора, но за тези две забележителности ще разкажа в друг пост. 🙂

Spread the love

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *