Най-високият връх в Мальовишкия дял – вр. Голям Купен, Страшното езеро и вр. Ловница + среща с 2 алпаки!

След като благодарение на няколко тежички пирински разходки с елементи на бягане открих, че натъртеното ми коляно вече става за нещо, с Кольо решихме да съберем компания и да се разходим из Мальовишкия дял. Той представлява едно много особено късче от Рила – докато в по-голямата си част планината е нежна и предлага меки, живописни пътечки, Мальовишките чукари се състоят от каменисти, сипеести отвесни скали като редуват каменист с леко техничен до адски труден без осигуровка терен и стигат до откровено катерачни траверси. 

Целият Мальовишки траверс е нещо, което все още не съм правила, макар че имам сериозно желание да се пробвам, но съзнавам, че за тази цел трябва да съм по-добре подготвена катерачно, а може би се налага да имам осигуровка. Мальовишкият траверс се прави като се тръгне от ЦПШ Мальовица (до там се стига с кола или с маршрутка от Самоков като от София се налага да се хване най-ранната маршрутка в 7 часа от автогарата на Жолио Кюри). Прави се плавно изкачване на х.Мальовица, Първа Тераса, Втора тераса, Еленино езеро и покрай езерото се поема към североизточния ръб на вр. Мальовица (втори по височина в тази част на Рила). Той е въздушен и предизвикателен без да създава сериозни притеснения. От вр. Мальовица последователно се преминават върховете Еленин връх, Петлите, вр. Орловец (чието изкачване включва малък скален праг, който съм минавала без осигуровка и се усеща лек адреналин, макар че самото изкачване е кратичко), Злия зъб, вр. Ловница, вр. Голям Купен и вр Попова капа (който може да продължи до вр. Лопушки), след което се спуска през Страшното езеро и Йончево езеро до ЦПШ. 

Засега това си остава по-скоро мечта. 🙂

Нашата приключенска компания: Тони, Атанас, аз и Кольо 🙂

При всички положения тези геройства нямаше как да видят изпълнения точно днес, защото бяхме по-разнородна компания от обикновено. Освен  двамата с Кольо, с нас беше моят най-добър приятел Атанас, който е докторант в БАН и се занимава с ботаника, а това включва доста полеви изследвания. Неговата цел за деня не беше велик преход, а да открие високопланински глухарчета, които се оказаха много по-разнообразни, отколкото съм предполагала. 

Младата ни шофьорка, която кара активно от около 2 седмици – Антония, моя близка приятелка и дипломантка на Кольо даде идеята за рилска разходка. Тя тепърва трупа издръжливост на пресечен терен с денивелация. Самата сякаш още не си вярва съвсем, но лично според мен е доста корава и откакто тренира по-сериозно бягане бавно, но славно се превръща в машинка. 🙂 

След като оживяхме шофирането на Тони до ЦПШ, което включваше епично изпреварване, загубване за малко в странична алея, малко подскачане и няколко клаксона, знаехме, че няма как да стане по-страшно на върха. 😀 //Meжду другото на връщане сякаш смениха Тони с един улегнал семеен Шумахер, защото караше 10 пъти по-гладко и почти заспах. 😀 

Първата работа след паркирането (и не паднахме в дупката!) беше да открием алпаките, които се отглеждат в хотел Ален Мак до ЦПШ и често излизат извън кошарите си. Може би не очаквах точно това, което се случи… 

… но вече ще знам, че алпаките обичат хора. 😀 
Двете красавици не само се приближиха до нас, а сякаш изпитваха нещо средно между желание да ни опасат и огромен интерес към това как ще реагираме, когато симпатична глава на алпака се озове на 2 см от нас. 

Aлапка, снимана, докато преследва Кольо
А тук прекъсва разговора на Тони
Кольо, къде си?

След като ни изпратиха до поляната под ски пистата, алпаките ни изоставиха. 

3 км по-късно стигнахме до х.Мальовица. Пътеката е полегата и чакълеста и до хижата се стига за 30тина минути. От там има различни варианти – тръгване към Първа и Втора Тераса и изкачване на Мальовица или Ловница, или нашият вариант – стръмно изкачване към Страшното езеро по маршрута Е4. Само ден по късно рекордьорът Калоян Пейчев Кофето прехвърча по същата пътека, за да постави рекорд от 51 часа и 8 мин на 240-километровия маршрут през Витоша-Верила-Рила-Пирин и Славянка. 

Пътеката към Страшното езеро е стръмничка в началото, но бързо се изкачва на билото, където се превръща в полегато изкачване, редуващо равнинни каменисто-почвени участъци с малки стръмни прагчета. По пътя срещнахме малко хора чак до Страшното езеро. Преди него има няколко други езерца, чиито имена не знам. За едно от тях бях сигурна, че е Свинското езеро и дори с Атанас се снимахме, за да се тагнем хаштаг #свинско езеро, но в последствие се оказа, че не сме били там. 😀 

Атанас не може да понесе мисълта за още катерене до Страшното езеро 😀

Страшното езеро се нарича страшно не, защото има нещо страховито на него, а заради легенда, според която художникът Христо Йончев (на когото е кръстено Йончево езеро) застанал с платно и статив да нарисува езерото, когато изведнъж се разразила чудовищна гръмотевична буря. Циркусът, обграден от високи върхове от всички страни създава изключителна акустика и можем само да си представим как е звучала бурята. Той се изплашил и хукнал надолу, срещнал туристи, които го попитали от къде идва и отговаряйки неволно кръстил езерото – “От Страшното езеро”.

Страшното езеро

На езерото седнахме да хапнем домашно направени сандвичи (благодаря ти, Тони!) и запланувахме изкачване на вр. Голям Купен, който се намира точно до езерото. Той е най-високият връх в Мальовишкия дял – 2731 м. Там се разделихме временно с Атанас, който пое по пътя на глухарчетата, т.е към Йончево езеро и се отърва от предстоящите баири, за да срещне стръмни, каменливи спускания. Важното е, че откри глухарчетата! 

А ние се отправихме нагоре към вр. Голям Купен.

Така започва пътеката за вр. Голям Купен

Гледката от върха е страхотна и си заслужава дългото изкачване на четири крака.

Слънчеви лъчи пробиват облаците, за да осветят рилските върхове
Гледка от вр. Голям Купен към Ловница, Орловец и Мальовица
Гледка към вр. Ловница, към който поемаме

След стръмно спускане без пътека към премката на вр. Ловница, плавно настигнахме организирана туристическа група. Една от причините да качим върха е, че Кольо си забрави един специален камък там миналия път (Кольо се занимава с минерология като хоби). Така че нямаше как да пропуснем върха. 

Самотна скаличка по пътеката към вр. Ловница

Горе се събрахме с групата и след като нащракахме няколко снимки тръгнахме лека полека надолу към Заслон БАК. Спускането към Втора тераса е дълго и доста стръмно, но аз се разбягах надолу като на места спирах, за да изчакам останалите и за да се полюбувам на гледката към Злия зъб и Орловец. На Втора тераса срещнахме диви кончета и една леко смутена козичка, която не посмя да се приближи до нас. 

Диви кончета

След втора тераса успях да навия и останалите да побягаме надолу и се получи много приятно лекичко разбягване, което чудотворно успокои леко наболяващото ме коляно. 🙂 Долу открихме Атанас, който си пийваше бира като един истински планинар и се отправихме към София. 

Spread the love

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *