Връх Руй – от снежна приказка до снежна виелица

Връх Руй в снежната виелица

Връх Руй е първенецът на планината Руй близо до гр. Трън и пирамидката му се намира точно на границата със Сърбия. Съвет: Още преди да тръгнете нагоре изключете мобилните данни на телефоните, защото роумингът се включва доста преди сръбската граница, а таксите са много високи. Носете си лични карти. Ние не срещнахме гранична полиция, но в по-хубаво време понякога минават край върха.

Планът за изкачването на вр. Руй беше да направим панорамна разходка по билото от Ломница през хижа Руй и после да посетим Ждрелото на река Ерма, но тъй като денят започна с дъжд, който премина в обилен снеговалеж, решихме да хванем по-лек подстъп и тръгнахме от с. Забел. Това е най-краткият маршрут до върха – около 8.5 км в посока. Денивелацията е около 1000 м. В ясен ден това е много лека разходка, но днес в снежния фронт си беше изпитание.

В снежната гора

Ние – аз, Кольо, Ясен и Цецо бяхме първите същества в гората, която бързо се бе превърнала в снежно царство. Снегът тихо и упорито скриваше клонките и правеше пътеката мека и пръхкава. Нарочно дръпнах малко напред – много ми е приятно да виждам пред себе си равен слой сняг и да виждам как краката ми правят първите стъпки. J Искаше ми се да видя диво животно, но момчетата говореха и се смееха високо и ехото от гласовете им се носеше надалече, плашейки всичко живо. Всъщност радвам се, че стана така, защото нагоре срещнахме ловци.

Плавно изкачване покрай Зебелска река

Първите няколко километра са плавно изкачване с много завои по равен път, обгърнат от борова гора. До нас клокочеше Зебелска река. За щастие нямаше лед и не беше особено хлъзгаво, макар че си взехме дозата драпане в бързо натрупалия се пресен сняг. Около 5 км след площада на Зебел има важен разклон – право напред продължава червената маркировка към вр. Руй, а в дясно има път до с. Туроковци.

Времето все още беше тихо и се чувствах сгрята, но замръзналата ми на кора коса и твърдата като камък качулка подсказваха, че температурите са минусови. Панталоните ми бързо замръзнаха около глезените и бучките лед започнаха да драскат по кожата. Съжалих, че си забравих гетите.

Цялата в лед и сняг

Облаците бяха ниски и всичко изглеждаше сюреалистично – липсата на цветове даваше усещането, че се движим в черно-бял филм.

В черно-бялата гора

Веднага след излизането от гората се появява ключов разклон. От дясно тръгва пътеката за хижа Руй, а отляво – директно към върха. Левият вариант представлява мъничко пътека и много катерене право нагоре покрай храстите по стръмен склон. В ясно време върхът се вижда добре. Ние не виждахме особено надалеч, макар че мъглата беше сравнително прозрачна.

Започнахме бавно да драпаме нагоре, биейки пъртина в дълбоките навявания. Вятърът се усили и внезапно стана много студено. Опаковах се максимално плътно в качулката на якето и бъфа ми, но снежинките ме удряха по замръзналото лице като остри иглички, а ръцете ми се вкочаниха. Извадих пръстите си от пръстите на ръкавиците и ги свих в юмруци вътре в ръкавичките – така се сгряват по-бързо. Вятърът ми пречеше да чуя добре какво ми говорят момчетата, но бързо намерих решение и тръгнах след Цецо, стъпвайки в неговите стъпки. Така ми правеше известен завет, макар че вятърът ме удряше и отдясно. Инстинктивно държах дясната си ръка до бузата, за да не ми замръзне лицето съвсем. Изкачването е доста стръмно и се движехме бавно.

Обръщам се по време на изкачването, за да щракна Кольо и Ясен

След известно драпане най-сетне се озовахме при върховата пирамида. Горе цареше снежна виелица. Цецо, който е нашият високо квалифициран метеоролог измери температурата – точно минус 8.8 градуса. Вятърът правеше ниската температура още по-ниска по усет.

На връх Руй (снимка: Кольо Данков)
Студеничко на върха

Нащракахме се набързо и на бегом се спуснахме обратно до пътеката, потъвайки в дълбоките преспи. За има няма 5 минути следите от стъпките ни бяха изчезнали под пресните навевки. Важно е да имате трак и ясна представа от маршрута, когато сте в такива условия горе в зимната планина. Иначе вероятността за загубване е доста висока. Моят изключително оправен Кольо се зачуди на няколко пъти дали се движим в правилната посока и изрази опасение, че може да се озовем в Сърбия. За щастие, бяхме точно, където трябва.

Долу погледнах вече силно болящите ме крака и открих 2 неща: чорапите ми се бяха смъкнали надолу в обувката и глезените ми бяха голи, а панталона ми беше образувал корички лед, които заедно с твърдата обувка бяха разкървавили крачетата ми доста неприятно – бяха ми смъкнали кожата отзад. В този момент видяхме джипка с ловци да се спуска надолу по нашия път, оставяйки удобни коловози. Реших да си сложа малките китайски гуменки, които нося за преобуване след разходка, за да не си доразранявам краката надолу. Ако пътеката не беше така удобно изорана от гумите, може би нямаше да се престраша и щях да си кютам с тежките туристически обувки.

Минусите на гуменките в снежен терен са многобройни – като започнем от хлъзгането и стигнем до нулевата защита от влага и студ. В случая до долу имахме едва 6-7 км и аз ги взех с леко бягане. Всъщност беше прекрасно и много забавно. Заради хлъзгането не можех да бягам бързо, но пък се сгрях много хубаво и самото бягане ми достави голямо удоволствие.

Долу ни чакаше затрупаната кола. Ясен и Кольо я изчистиха за нула време и потеглихме към хапването. 

Ех, този Руй… два пъти съм се качвала на върха, и двата пъти в мъгла и без гледки. Задължително трябва да се върна, за да видя тези панорами  най-накрая.

Кольо и Ясен чистят колата, докато ние с Цецо пием чай
Spread the love

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *